Спомени от края на детството

 

Сочна Дървета Група Математика Торби Мръсен Река Ръкавици Инстаграм Въдица

Приех предизвикателството на Петя Георгиева, която е преподавател по английски език и често създава текстове, проверява съчинения и чете диктовки. Сигурно Ви е любопитно дали учителките по математика и счетоводство също могат да разкажат интересна история по зададени думи. Да видим...

Ще Ви заведа двадесет и три години назад, когато нямаше Инстаграм и Фейсбук, но пък животът ми беше изпълнен с приключения и още вярвах в светлото бъдеще и като един съвременен Ахил в женски облик, мечтаех за безсмъртие и слава. С две думи бях на всяка манджа меродия и търсех себе си. В свободното си време, освен да си лакирам ноктите, да си рисувам клепачите с очна линия и сенки, да уча за изпити в университета, да помагам на родителите си на село, да чета книги и да се правя на дама, без да си държа чадърчето против слънце с бели ръкавици, обичах да ходя с баща си за риба. Това не беше някакво планирано събитие, при което да обуваме гумени ботуши, да вземаме торби и кофи и сертмета и да седим от тъмно до тъмно край реката или на някое езеро. Още по – малко някога сме излизали с лодка да ловим морска риба. За нас риболовът представляваше нещо като семейна терапия с елемент на приключение. Просто както си седяхме, татко казваше: „Хайде да отидем за риба!“ ставахме, както сме с домашните дрехи, грабвахме по една въдица и засядахме на най – близкия водоем, водейки дълги разговори на различни глобално важни теми, чакайки някоя заблудена златна рибка да хареса нашата захранка и евентуално при добро желание да ни изпълни и по някоя мечта. Но това никога не се случи. При тези наши бягства от ежедневието, ние никога не успявахме да хванем нищо друго, освен пътя за дома в малко по – добро настроение, отколкото сме тръгнали. Нещо като да ходиш на кино с децата през уикенда, но беше безплатно и с малко по – мръсен кът за сядане, без номерче на гърба на седалката, което да указва запазеното ни място. Една лятна утрин, след разпален спор между нас на тема трябва ли да отида до София, за да проверя резултатите от един изпит или да изчакам някой колега да ми ги каже по телефона, баща ми взе решението, че е време да сложим точка на казуса с един приятелски риболов край езерото Вая. Взехме такъмите, качихме се на колата и за нула време бяхме там. Намерихме си едно усамотено кътче, под сянката на близките дървета, защото в края на август около единадесет часа не е най – прохладното време за занимания навън. Но както казах, ние никога не планирахме нашите релаксации, а и тогава нямаше sinoptik.bg. С две думи, както казваше баба ми, както ни завари закона, така процедирахме. Разположихме се, метнахме въдиците във водата и се заприказвахме за светлото бъдеще, като баща ми за пореден път ми разказа една сочна история от неговите младини, в която по време на риболов той хванал една жаба. Прибрал се и когато майка ми подала ръце към него, пуснал нецелунатата зелена принцеса в тях. Вие не познавате мама, но тя изпитва панически ужас от жаби и мишки и можете да си представите какъв ефект е произвела тази толкова „закачлива“ изненада, измерващ се в адреналин и децибели. Мисля, че тази неуместна шега за малко не се е превърнала в един от най- редките и непопулярни поводи за развод в съдебната практика на българските съдилища в частност, както и в света въобще. Добре, че не се е стигнало до там. Сигурно нямаше да ме има и да Ви разказвам тази история. Смеехме се и напълно бяхме забравили целта на ловуването, когато изведнъж ръмжене на автомобилни двигатели наруши идилията ни. Голяма група от мъже в камуфлажни дрехи се изтърси на нашето място, шумно вадейки от колите си разгъваеми столчета и маси, кофи, хладилни чанти, бири и касетофон с батерии, от който се надявах да не започне да се лее някой от нашумелите поп – фолк турбо хитове. Настаниха се на почетно разстояние от водата, сядайки с гръб към нея и демонстрирайки пълно пренебрежение към риболовната дейност. Извадиха бирите и мезетата и започнаха да кълцат на едро каквото са си донесли. В края на този процес ни забелязаха и културно се приближиха, носейки една пластмасова чинийка със съмнително съдържание, с любезно предложение да ни почерпят. Ние учтиво отказахме, прибрахме си нещата и тръгнахме безславно към дома. В този ден си мислехме, че ще хванем нещо, но тези симпатяги изплашиха рибата. Краткият коментар на баща ми по темата беше: „Виж ги тия как бяха нарязали салама, все едно ги е яд на него.“ Много се смяхме на тази реплика, изтървана така, между другото. Това беше последния ни риболов. После... пораснах. Отказах се от небивалите си мечти и се съсредоточих над това, което е тук и сега. Често си спомням нашите разходки из природата и дългите напоителни разговори, чрез които с татко споделяхме мислите си и аз тайничко намирах по нещо за себе си. Благодарна съм, че израснах в онова време. Без Тик – ток, без мобилни телефони и филтри. Време, в което лентата на фотоапарата беше черно- бяла и с 36 пози, но спомените бяха цветни и са живи и до днес.