Детски спомени II

Сега съм учителка в Pin Academy, майка, счетоводителка, съпруга и какви ли още не сериозни роли. Но някога бях това малко детенце от снимката. Странна смесица от ангелче и дяволче.

Знам колко е важно ранното образование за развитието на личността и професионалиста, но сега ще дам някаква представа и на малките ни читатели защо е добре да сме образовани, дори и само, за да не ни водят за носа.

Когато бях на 4 години, поради социално – битовите причини на социализма се наложи да живея с баба и дядо в Бургас, в ж.к. „Лазур“ – тогава комплекс „Толбухин“. По настояване на майка ми започнах да ходя на детска градина – в един филиал на ЦДГ „Ханс Кристиян Андерсен“, който се помещаваше в два обединени апартамента на един 18 – етажен блок до Морската градина. Баба Нели предвидливо през лятото ме научи да чета, защото после щях да съм твърде заета и изморена за подобни сериозни и амбициозни дейности. Аз не се съпротивлявах, но и не знаех, че това ми умение ще бъде невероятно предимство и причина за едно весело приключение, за щастие без никакви последици.

През септември майка, татко и брат ми отидоха да живеят в новия ни апартамент, а аз останах при баба и дядо и започнах да ходя на детска градина – направо във втора група. Както можете да си представите – всички деца се познаваха и си имаха приятелчета, а аз се приземих като паднала от космоса. В нашия блок живееха само бабки, а с брат ми – освен да се караме и да правим щуротии – друго не знаехме. Много ми беше трудно да се социализирам. Като „новото дете“ седях малко в страни и наблюдавах другите мъници.  Учителките често ни четяха приказки. Един ден другарката Иванова дойде с ларингит – трудно говореше. Дори измисли една игра – показваше ни някакви действия и ние трябваше да познаваме какво прави – вози се в автобус, гледа кино, пие вода, кара колело и т.н. Аз я съжалих и й казах, че мога да чета. Тя ми даде книжката и като се увери, че това не е плод на въображението ми, ме остави да прочета една приказка на децата. След това се е случвало още няколко пъти да ми дават да им чета, поради което децата започнаха да ме наричат: „Елин Пелин“. Но и това не ги направи мои верни другари – просто ме забелязаха и приеха, че съществувам.

Мина зимата. Дойде пролетта. В един топъл и слънчев ден учителката ни – другарката Иванова – ни изведе да си играем пред блока на тревичката. С лелката – леля Янка – плетяха венчета от жълтурчета и овчарска торбичка на момиченцата и подвикваха на палавите момчета да внимават. Аз си седях на една страна. По едно време забелязах недалеч от мен някакви разкъсани хартийки. Събрах няколко и видях, че е писмо. Пишеше: „Поздрави и до скоро…“ и някакво име. Тогава Румяна от нашата група се приближи и ме попита какво е това. Аз вдигнах съсредоточено поглед и й казах, възможно най – авторитетно: „Това е едно писмо.“  Тя разбира се полюбопитства кой го е написал. И аз й казах: „Ами, извънземните!“ Момичето не подложи на съмнение моето твърдение, поради две основателни причини: 1. Мога да чета, а тя не.   и 2. Бях страшно сериозна.  Румяна извика още 5-6 деца, като през това време аз измислих текста на писмото – че извънземните са край нас, ние не ги виждаме, но те ще се свързват с нас и ще ни карат да изпълняваме някакви команди, за да оставят нас и семействата ни живи. Децата се събраха около мен – ококорени, готови на всичко. И едно от тях ме пита: „Какво да правим?“

Аз се огледах за миг, съзрях тучната млада и росна зеленина и им казах: “Те искат да ядете трева!“ Всички седнаха като зомбирани, криейки се от учителското тяло и дискретно захрупаха тревица.

Аз разбира се, също се преструвах, че ям, късах листенца и незабелязано за другите ги хвърлях, за да не се цепя от колектива. Никой не пострада. Само това мога да кажа в мое извинение.

От този ден нататък станах много близка с децата от моята група – та нали според тях аз спасих човешкия род от унищожителната поява на извънземните с моята суперсила – четенето!

Ако някой от моите съученици от детската градина чете и си спомни – извинявайте! Но от друга страна -  я вижте какви големи и умни хора сте пораснали, благодарение на дозата от хлорофил и фибри, която сте поели тогава!

Та мисълта ми е, че никога не е рано да се научиш да четеш, за да не те водят някакви си малки дяволчета за носа!