Доброто в човека- разказ от Маргарита Куманова

Днес в блога на Pin Academy сме на творческа вълна. Представяме Ви разказ, написан от нашата преподавателка по български език и литература, Маргарита Куманова. Приятно четене!

В малкото планински село Черково времето сякаш бе спряло. Зиматa се беше
настанила и снегът беше затрупал като бял юрган малките къщурки. Вятърът
виеше, а от комините се носеше сивкав дим. Селцето беше много красиво, но
някакси вече не се усещаше живот в него.
Дядо Видю, осемдесет и две годишен старец, живееше сам в покрайнините на
Черково. Единствената му компания беше едно старо радио, което понякога
така шумеше, че повече го дразнеше, отколкото да му създава усещане, че не е
съвсем сам. Също така честичко го навестяваха и собствените му спомени, в
които се ровеше като в стара тетрадка.
Тази сутрин старецът нещо не беше в настроение и дори не беше пуснал
радиото да му бучи на главата. Снегът беше затрупал вратата на къщичката до
половината, а дървата в коша бяха свършили. Дядо Видю се опита да излезе
навън, но силите му стигнаха толкова, колкото да хвърли няколко лопати сняг.
След това седна на прага и се замисли. Гърбът го преряза, а дъхът му излизаше
от устата като бели облачета. В такъв момент човек разбираше колко е малък
пред природата и още по-малък пред самотата. Обърна се и огледа малката си
стаичка. На закачалката отсреща висеше едно старо палто от аба, което много
напомняше палтото на Йовковия герой Серафим. Точно толкова накърпено
беше и не си знаеше годините, а кръпките му сякаш носеха по един мил спомен
от миналото. Старецът обичаше това палто и не искаше да се разделя с него.
Чувстваше, че няма нужда от ново.
По обяд пред портата се мерна някаква фигура, точно когато старецът беше
изгубил надежда, че ще успее да излезе тези дни извън къщата си. Беше едно
момиче - Дияна, което скоро бе купило старата съседска къща. Местните
гледаха Дияна подозрително и все едно не я одобряваха, а тя винаги говореше
високо и носеше твърде модерни дрехи за техните разбирания. Тя не каза нищо,
просто все лопатата на дядо Видю и започна да рине снега пред прага му. Първо
направи пътечка, после отиде до плевнята и нацепи останалите дърва. Подреди
ги прилежно близо до входната врата и чак тогава поздрави стареца.
“Доброто не е в думите, които казваме, а в пътеките, които изграждаме към
другите!” - помисли си Видю.
- Може ли да вляза при теб? - попита Дияна.
- Може, влез, но защо го правиш, моето момиче? - попита изумено старият
Видю. Рядко му се случваше някой да го навести.
- Беше ми много приятно да го сторя, дядо. Майка ми казва, че човекът е като
свещ - свети само ако дава топлина на другите. Ако не - той е просто едно парче
студен восък. Не ми е нужно да те познават, за да видя, че ти е студено.
Двамата нови приятели влязоха вътре и се разприказваха. Дияна свали
раницата от гърба си и извади термос с топъл чай и кутия със сандвичи.
Момичето се загледа в старото палто на закачалката и сърцето му се сви.
Висеше там само и носеше огромна тъга. Наум си обеща да идва винаги, когато
може.
Тази вечер Видю заспа спокойно, имаше усещането, че не е сам. Дияна обаче
не можа да заспи дълго след това. Мислеше си за самотата и осъзна, че се е
научила да вижда през дълбоките преспи сняг чак до човешката душа. Реши, че
утре ще купи ново палто на този мил старец.