Разбиране за живота - разказ от Петя Георгиева

С моя разказ слагаме край на краткия цикъл разкази, озаглавени от Илина "ПИНизите на живота" с автори преподаватели в Pin Academy. Приятно четене: 

Беше един от онези красиви юнски дни, в които слънцето изпичаше, но не жарко, а дърветата се кипреха и се наслаждаваха на птичите песни.

Екипът на корпорация “Мед Ко” ведро крачеше нагоре по баира току запявайки някоя жизнерадостна песен или разказвайки забавни истории. Най-подире влачеше своите крака Слав, креативният директор на компанията. Той искрено недоумяваше как колегите му бяха успели да го завлекат на тиймбилдинг на това място, където не се виждаше цивилизована тоалетна, интернетът губеше обхвата си, а той вече беше започнал да се поти и лицето му да се зачервява от жега. Недоволно мърмореше под мустак:

 - Сега можех да си стоя вкъщи на прохлада от климатика и да гледам някой сериал…                                                      В този момент телефонът му иззвъня явно доловил отнякъде обхват. Слав седна на един камък, забърса с ръка мокрото си чело и прие обаждането. След като уточни някои важни детайли по дизайна на новите опаковки на хапчета против главобол, той отново се изправи да продължи своето пъплене. Изведнъж с ужас осъзна, че колегите му са се изгубили от погледа му. Започна трескаво да ги набира един след друг по телефона, но безуспешно - сигнал нямаше. Не можеше да се върне назад, защото хижата, където щяха да пренощуват, беше нагоре в планината. Реши да продължи да върви, докато в един момент пътеката не се раздели на две, но без указателна табела накъде е хижа “Горски кът”. След два часа лутане ясната мисъл, че се е загубил, го караше да се чуди паникьосано къде ще прекара нощта и дали няма да го нападне някой звяр. В този момент пред очите му изникна като гъбка малка къщичка, пред която седнал по турски един дядо вероятно на почти сто години дялкаше с ножчето си парче дърво.

 - Ей, дядо! Ще ми покажеш ли пътя за хижа “Горски кът”?, провикна се нашият Слав.

Дядото го погледна и се засмя с очи.

 - Ела, момче, седни за малко до мен.

 - Не, дядо, аз много бързам. След малко ще се стъмни и трябва да имам покрив над главата, топла храна, а и съм толкова жаден.

Дядото с лекота се изправи, наля чаша студена вода от един стоманен чайник и я подаде на младежа. Той я прие с благодарност и изгълта на един дъх. След това седна на пейката до стареца. През това време дядото беше започнал да разказва на Слав, че планината не е страшна, ако имаш очи за важното. Каза му, че преди да започне да се изкачва, трябва да се запознае с маршрута и да разгледа картата. Обясни му, че ако няма компас, може да се ориентира по слънцето, по мъха на дърветата, който е по-обилен откъм север, а мравуняците са в южната част на дърветата. Напомни му, че като начинаещ планинар най-добре да се придържа към пътеките с маркировка.

 - Но най-важното нещо, което трябва да направиш, когато се качиш тук горе, e да отвориш сърцето си за красотата и да я приемеш. Да се изключиш за миг от градската суета и  да осъзнаеш колко малки сме ние хората пред величието на природата. Да се почувстваш смирен и благодарен за това, че си тук.

След това старецът се изправи и посочи на Слав накъде да продължи своя път. Оказа се, че хижата беше точно зад завоя. С омекнали колена директорът се добра до портата. В ушите му все още звучаха думите на възрастния мъж, а в погледа му нещо просветна и се промени.

 Петя Георгиева

преподавател по английски език